Акция памет 6

Той е роден е на 7 юли 1835 г. в с. Горни турчета, дн. гр. Бяла черква , Търновско. Остава без баща на 6 години и започва да работи. През 1847 г. майка му го изпраща в Батошевския манастир да учи четмо и писмо. От 1852 г. учителства като даскал в селата Коевци, Мусина, Михилци и Вишоград. През 1857 г. се завръща в родното си село , където преподава до 1876 г. Ползва се с голям авторитет както сред българското население, така и сред турското. Въвежда взаимоучителната метода в обучението на децата. Работи за патриотичното възпитание на младите, въвежда честването на празника на славянските просветители Кирил и Методий на 11 май. Бачо Киро пише стихове посветени на съдбата на поробена България и призовава към бунт и свобода.През 1869 г. учредява първото селско читалище в поробените български земи . През 1870 г. създава първия селски читалищен и училищен театър у нас. Между 1870-1871 г. е дописник на вестник „Македония“.


През 1864 г. застава начело на бунта на българите, които прогонват със сопи търновския гръцки владика Григорий. Съатникът на Левски, отец Матей Преображенски – Миткалото го посвещава в комитетските работи . 

През февруари 1872 г. той е избран за председател на учредения от Ангел Кнчев и отец Матей Преображенски Бялочерковски частен революционен комитет. 

След решението на Гюргевския комитет за въстание в България през пролетта на 1876 г. успява с помощта на свои съратници да организира в село Бяла черква чета от над 100 души , която се влива в сборната чета на войводата поп Харитон Халачев. Бачо Киро е избран за член на щаба на обединената чета. 

Деветнайсетгодишната дъщеря на Бачо Киро Ирина ушива по заръка на баща си знамето на Белочерковската чета, което после се вее гордо 9 дни в двора Дряновския манастир при неравния бой на четата на поп Харитон с обградилия манастира десет хиляден аскер и башибозук. В нощта преди излаза на четата от обителта, знамето е изгорено, за да не попадне в ръцете на турците. Бачо Киро изпраща през Априлското въстание Ирина и 15 годишната й сестра Димитра в Габровската чета на Цанко Дюстабанов с думите: „Приеми войводо двете ми любими дъщери в редовете на твоята дружина, защото съм прекалено зает с народното дело , за да стоя в къщи и да ги вардя от варварите. По-добре да умрат на бойното поле, отколкото да попаднат в ръцете на немилостивия азиатец!” Момичетата проявяват себеотрицание и храброст в боевете и се сражават наравно с мъжете в четата до нейния разгром, като по-малката, която е едва на 15 години, успява да убие водача на турската потеря Юсуф ага. Оцеляват, като по чудо след погрома, крият се 4 месеца в Балкана и доживяват Освобождението. 

….Бачо Киро Петров взема участие в епичния деветдневен бой на Дряновската чета с войската на турския бригаден турски генерал Фазлъ паша, която кара турският командир да нарече героичната отбрана на манастира – „ малкият Севастопол” . 

След нещастното ослепяване на войводата, поп Харитон, четата е водена от военния й ръководител Петър Пармаков, завършил Одеското военно училище . Под негово ръководство тя се опитала да пробие през нощта турския обръч, но мнозина от четниците загинали при отчаяния щурм. Неколцина успели да се измъкнат от обръча. Всред тях е и Бачо Киро Петров . 

По-късно след предателство той е заловен от турците в родното си село. Хвърлен е в търновския затвор. Държи се смело пред съда начело с Али Шефик бей, като заклеймява на турски език азиатската тирания и жестокост на поробителите. Съдиите са стъписани от дръзките му думи. Адвокатът му Джовани Николов се опитва да го защити, като казва, че той се е умопобъркал от мъченията, но бачо Киро гневно извикал: “Вземете си думите назад. Аз не съм луд и издекламирал на турски : 

„Аз един Бачо Киро съм. 

Без страх от турчин комита. 

Пушка на рамо турих. 

Дряновския манастир намерих. 

Правдата си да диря излязох. 

Въжето си на врата сам метнах.” 


Това решава окончателно съдбата му и на 28 май с бяла риза и сресан перчем, както се разказва в народните предания за храбри юнаци,той изпява една прекрасна песен,като последно желание и сам си надява примката на шията. Последните му думи са: 

“Сбогом мило Отечество, сбогом милий народе. Аз днес отивам за твоята свобода да се боря с неприятеля и или ще победя, или ще падна мъртъв.Мисля, че изпълнявам длъжността, като отивам да умра,стига моите потомци да знаят,че кръвта на народните мъченици ще ги избави от турското робство! ” 

Ето така живя и загина този велик българин ! Поклон през светлата му памет!