Акция Памет Ильо Марков

През 1854 г. турците в Дупница се готвят да нападнат българското население. Научавайки за това, Ильо войвода праща “хабер”, че ако го сторят, турската махала ще се изравни със земята, с което спасява българите. След излизане на хатихумаюна (1856) скопският паша изпраща мидюра на Радовичката кааза да преговаря с Ильо войвода да се върне към мирен живот. Заедно с верния си другар Нико Камбера той слиза в Кюстендил, където властите го посрещат тържествено и му разрешават да носи оръжието си. Ильо войвода се връща в Берово, но разкрил замисъла на група местни турци да го убият, избива заговорниците и отново хваща планината. Подгонен от голяма потеря, е принуден да търси убежище в Света гора и Солун.
През 1859 г. по заповед на Нишкия валия Зейнел къщата на Ильо войвода е разграбена и съборена, покъщнината и стоката – унищожена, а жена му Цона и децата им са докарани в Кюстендил и държани под най-строг контрол. Заловени са 12 от опростените от властта Ильови четници, върнали се по домовте си. Четирима от тях обесват публично в Кюстендил, а останалите в Ниш.
От 1860 г. Ильо войвода прехвърля четата си в Сърбия, а през 1861 г. се включва в Първата българска легия където става помощник на Раковски при военната подготовка на легистите. След разтуряне на легията от сръбското правителство, Ильо Войвода с част от четата си се настанява в Крагуевац. Научавайки за неговото участие в легията, турците отново арестуват семейството му и го закарват в затвора в Скопие. След 2 години престой в Крагуевац Ильо войвода се връща в Белград, където е награден от княз Михаил Обренович с орден и титла и му е отпусната пенсия от 150 динара. Взема дейно участие с чета от 300 души, заедно със синовете си Никола и Иван, в Сръбско-турската война от 1876 г. В края на войната, при село Демиград, в големите боеве между сърби и турци Ильо войвода преминава с четата си през първата линия на сръбската войска, но е тежко ранен. Нещастието е не само физическо, но и морална покруса, защото куршумът бива изпратен от сръбски офицери. Вследствие на раната от сръбския куршум на Ильо войвода са извадени две ребра и той остава сакат с дясната ръка. За показаната храброст във войната е награден със сръбския “Татковски” орден за храброст.
Руско-турската война от 1877-1878 г. заварва Ильо войвода в болница, но той заминава за Свищов и се поставя в услуга на руското командване, което му дава чин капитан и го прави командир на волна чета.

При преминаването на Балкана е в Западния отряд на генерал Йосиф Гурко. След Освобождението на София, капитан Ильо Марков е назначен за командир на всички сборни доброволчески чети и е зачислен в отряда на Юрий Задерновски, началник дивизион на 4-ти улановски харковски полк, със задача преследване на турците по посока Радомир-Кюстендил. На 27 декември 1877 г. е освободен Радомир, на 2 януари 1878 г. – Дупница. На 4 януари 1878, получил негласно разршение да се придвижи към Кюстендил, Ильо войвода организира разузнаване по билото на Конявската планина, а на 8 януари 1878 навлиза с цялата си чета в с. Коняво. Изпраща неколцина доброволци в Кюстендил да пуснат мълвата, че той идва като авангард на руската войска и че трябва градската община да води преговори с него за предаване на града без бой. Хитростта на дядо Ильо успява и Временното градско управление в Кюстендил изпраща делегация в София при генерал Арнолди. На 11 януари 1878 четата на Ильо Войвода, влизат тържествено в Кюстендил. На 12 януари, поради настъплението на многобройна турска войска откъм Крива паланка, са принудени да се оттеглят. На 17 януари четата на капитан Ильо повторно освобождава Кюстендил

По заповед на коменданта на града поручик Н. Савойски, капитан Ильо Марков разоръжава турското население в селата. В края на януари той повежда четата към родното Малешево. Посрещнат с големи почести от управата и населението, той заповядва да се събере оръжието от турското население, подпомага избирането на съвети на старейшините, начело с председател във всички села.
На 22 март Ильо войвода отива в Сан Стефано. Той е един от българските представители при подписването на Санстефанския мирен договор. Там получава и поредния си орден “За храброст”. Около два месеца трае “българското царство”, установено от войводата в Малешево. През месец април многобройна турска войска идва от Скопие.
След подписването на Берлинския договор (1878), според който Царевоселско и Малешевско остават под турска власт, Ильо войвода със семейството си се установява на постоянно местожителство в Кюстендил.
Построява къща на Стамбол капия. Не престава да се интересува и работи за свободата на поробена Македония. Заедно с митрополит Натанаил и Стефан Стамболов разработва план за освобожденето ?. Участва в Кресненско-Разложкото въстание от 1878-1879 г.), като води чета по десния бряг на р. Струма. По настояване на Стефан Стамболов, Народното събрание му отпуска пенсия от 220 лева месечно.

На 80 години Войводата участва в Сръбско-Българската война. Въпреки напредналата си възраст, с четата си участва и в Сръбско-българската война през 1885 г. Четата е част от Радомирския отряд и е под командването на Димитър Беровски. Сражава се при Брезник, Сливница, Враня, Краище и с.Извор. Поради участието на Ильо войвода във войната, сръбското правителство му отнема отпусната от княз Обренович пенсия.
През 90-те години, когато започва активното четническо движение в Македония и Одринско, Ильо войвода с интерес следи събитията и поощрява четниците, минаващи през Кюстендил. Престарелият Ильо войвода дава ценни съвети при изграждането на четническия институт на ВМОРО. Необикновената храброст на Ильо войвода и подвизите му са възпети в множество народни песни и още приживе му създават легендарна слава. Издъхва в Кюстендил на 17 април 1898 г. В погребението му участва целият град.